Случвало ли ви се е да насъберете болезнено много любов в себе си, а да не можете да я дарявате наляво - надясно, щото нали уж не е прието?
Ако се усмихвате постоянно, ви мислят за луд/а.
Ако прегръщате познатите си, сте лигла/лигльо (за това за виновни кухите блондинки от американските филми) или пък непременно някой отнякъде ще изникне и ще реши, че изневерявате, ако си имате приятел/ка. За целувките няма да обсъждам... (по бузата, де)
Ако си поговорите с някое куче или коте на улицата, ви обикалят отдалеч.
Ако спрете да се порадвате на слънцето, да погледате цветята или пък вървите с глава, вдигната към небето и гледате колко красиво се очертават клоните на неговия фон, сте безперспективна мечтателка.
И всичко това, или поне повечето, остава натрупано във вас. Никога не може да бъде сигурен човек как ще се изтълкуват разни такива постъпки от хората. Да, за някои от изброените по-горе, може да не ви пука и да си ги правите въпреки всичко, но винаги "едното на ум" остава, за да човърка.
Много боли....
P.S.: Този пост стоя с месеци непубликуван докато се реша. Има още един такъв, предполагам, че и на него скоро ще му дойде времето
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
Привет, Неди! На мен ми се случва постоянно.)
на всички се случва според мен, поздрави и до скоро
Едно време ми пукаше какво мислят другите, сега ми пука само какво мислят близките ми. Обичам да гледам нагоре към небето, когато снежинките валят - малко е трудно, но сякъш потъвам в друг свят :) Честно казано не съм имала изблици да прегръщам и целувам (по бузата) непознати хора, но за това пък не се скъпя да го правя на публични места с мои близки. Според мен човек може да намери много и различни изрази на любовта не е задържително да луди или необуздани щом има притеснение от мнението на другите :)
Публикуване на коментар