Прозорец

Някога замисляли ли сте се какво е прозорецът. Преди известно време открих, че аз му придавам много голямо значение. Не знам точно защо така, но някак си той е едновременно и връзката и преградата с "външния" свят. Напоследък забелязах, че всеки път, когато не мога да се сетя за нещо (няма значение дали е някакъв спомен, йероглиф или просто дума на български) винаги поглеждам през прозореца, въпреки че в офиса той ми се пада доста далеч и зад гърба. Просто някак си ми идва вдъхновение, когато погледна навън, дори и да не се вижда нищо (както сега например), а само отражението на вътрешността. Единственият ми хубав разказ (по моята скромна преценка, а и на още няколко човека) започна от думата "прозорец". Не се сещам за друго нещо, което да съчетава в себе си две толкова противоположни неща - граници и свобода. Може да ни даде толкова много неща, а същевременно да отнеме още толкова.

За себе си бих казала, че съм по-скоро интровертен човек, затова си мисля, може би той е отражение на екстроверта в мен, този, който винаги иска да е с другите, да обсъжда, да вика, да танцува, да пие, ако искате, но все не стига до там. Всеки път някаква невидима граница препречва пътя му и той си остава само с желанието, което и без това се изпарява след известно време. Наскоро стана дума за границите в душите и умовете ни. Моите са изградени от прозорци. Все се вижда от другата страна, все на една част от мен й се иска да е там, но...

Представете си стая без прозорци - ужасно, нали. Дори и да си помислим, че някога човечеството ще измисли техни абсолютни заместители - да "пропускат дневна" светлина, да изобразяват красиви картини (а може би по-красиви от тези през истинските прозорци), дори тогава си мисля, няма да мога да живея в такива помещения. Когато погледна през прозореца, за миг забравям ограниченията в пространството. Сякаш стаята става безкрайно голяма, но същевремено уютна и някак си "твоя". Уж е същата, а всъщност не. И никога няма да бъде, защото всяка секунда "навън" се мени нещо.

Това си мисля аз за прозорците. Иска ми се да напиша още толкова много неща, всичките, които чувствам и мисля, но... все не мога да се изразя толкова красиво, колкото ми се иска... някаква невидима граница...

Първи впечатления

Хехе, вече седмица и ден съм на работа :)

Какво да ви кажа... Весели колеги, човечни шефове, готина обстановка, приятна работа!!! Да продължавам ли? ;)
Така, де, да конкретизираме малко:
Благодарение на двете Данита :) сега работя във фирма ABCRO, демек : American Bulgarian Clinical Research Organisation, но спокойно, не изследват мен. Аз само си седя на телефона, прехвърлям разни обаждания към когото трябва, приемам и изпращам пратки по куриери, помагам на колегите с дребни нещица. Най-хубавото е, че ми остава време да попрочета това, онова за унито (надявам се шефовете не четат :D )
Интересното е, че с изключение на фактът, че заспивам още на път за вкъщи, работата така ми дава сили и енергия и желание за учене.... Чувствам се жива, полезна, дейна....(Дейна се казва една от шефките, но това тук е с малка буква :D)
Вече дори присъствах на едно парти, а именно - за Helloween. Колегите си доведоха дечицата да им даваме бонбонки и сладки неща, но тъй като колегите са на не повече от 35 (поне на външен вид, дух и т.н.) най-голямото от децата беше на 4 (или 3 и половина). Бяха маскирани всичките до едно и бяха най-сладичките пчелички, пеперудки, горски феи и купонджии на света! Една колежка имаше рожден ден, та остана тортичка и за нас големите, даже две :D

Това от мен засега:
жива и доволна!

P.S.: Специални благодарности освен към Данитата, към момчетата, че се грижат за мен и по-специално за това да не умра от глад :DDD