Случвало ли ви се е да насъберете болезнено много любов в себе си, а да не можете да я дарявате наляво - надясно, щото нали уж не е прието?
Ако се усмихвате постоянно, ви мислят за луд/а.
Ако прегръщате познатите си, сте лигла/лигльо (за това за виновни кухите блондинки от американските филми) или пък непременно някой отнякъде ще изникне и ще реши, че изневерявате, ако си имате приятел/ка. За целувките няма да обсъждам... (по бузата, де)
Ако си поговорите с някое куче или коте на улицата, ви обикалят отдалеч.
Ако спрете да се порадвате на слънцето, да погледате цветята или пък вървите с глава, вдигната към небето и гледате колко красиво се очертават клоните на неговия фон, сте безперспективна мечтателка.
И всичко това, или поне повечето, остава натрупано във вас. Никога не може да бъде сигурен човек как ще се изтълкуват разни такива постъпки от хората. Да, за някои от изброените по-горе, може да не ви пука и да си ги правите въпреки всичко, но винаги "едното на ум" остава, за да човърка.
Много боли....
P.S.: Този пост стоя с месеци непубликуван докато се реша. Има още един такъв, предполагам, че и на него скоро ще му дойде времето
Показват се публикациите с етикет какво ми е в главата. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет какво ми е в главата. Показване на всички публикации
вторник, 28 октомври 2008 г.
вторник, 16 септември 2008 г.
Цветно
Кой ви е любимият цвят? (Ако някой все още чете)
Аз толкова много пъти съм ги променяла, че вече не знам. Май всички са ми любими. Всеки отговаря или ми създава някакво настроение.
Червеният всъщност май е от малкото, които никога не съм смятала за любим. Обичам го в умерени количества и само в комбинация с бяло. Някак си прекалено диво ми идва, ако не е бялото да го укротява.
Виж, с оранжевия е друго. Не че не е ярък и той, но топлината, с която е изпълнен, много благоприятно ми въздейства. Напомня ми слънцето, а то винаги ме е радвало.
Жълт. Ами, не знам, ама все си представям онова студеното жълто, дето не ми е особено приятно. Малко ми е безлично и отчуждаващо.
Зеленото не ме успокоява.
Това прави светлосиньото. То май винаги ми е било един от любимите цветове. Тайнствено ми идва и ... абе, прилича на водичка, а водата ми е слабост. Затова го свързвам със същността на нещата. Струва ми се, че същността на всичко е синя.
Тъмносиньото обче не ми харесва особено. Прекалено плътно ми идва, като преграда.
То и за лилавото може да се каже същото, но според мен в него има малко топлина. То ми навява тъга. От онази тъга тип "не че се оплаквам от сега, но..." или "така е редно да бъде, но...". Искам да кажа не от онази, която е всепоглъщаща и необратима, а онази, която си е по-скоро мрънкане един вид.
Днес ми е лилаво, пък и ми омръзна да си гледам блога все един и същ.
Ами... май общо взето е това. Ще се радвам да споделите мнение.
Аз толкова много пъти съм ги променяла, че вече не знам. Май всички са ми любими. Всеки отговаря или ми създава някакво настроение.
Червеният всъщност май е от малкото, които никога не съм смятала за любим. Обичам го в умерени количества и само в комбинация с бяло. Някак си прекалено диво ми идва, ако не е бялото да го укротява.
Виж, с оранжевия е друго. Не че не е ярък и той, но топлината, с която е изпълнен, много благоприятно ми въздейства. Напомня ми слънцето, а то винаги ме е радвало.
Жълт. Ами, не знам, ама все си представям онова студеното жълто, дето не ми е особено приятно. Малко ми е безлично и отчуждаващо.
Зеленото не ме успокоява.
Това прави светлосиньото. То май винаги ми е било един от любимите цветове. Тайнствено ми идва и ... абе, прилича на водичка, а водата ми е слабост. Затова го свързвам със същността на нещата. Струва ми се, че същността на всичко е синя.
Тъмносиньото обче не ми харесва особено. Прекалено плътно ми идва, като преграда.
То и за лилавото може да се каже същото, но според мен в него има малко топлина. То ми навява тъга. От онази тъга тип "не че се оплаквам от сега, но..." или "така е редно да бъде, но...". Искам да кажа не от онази, която е всепоглъщаща и необратима, а онази, която си е по-скоро мрънкане един вид.
Днес ми е лилаво, пък и ми омръзна да си гледам блога все един и същ.
Ами... май общо взето е това. Ще се радвам да споделите мнение.
понеделник, 12 ноември 2007 г.
Прозорец
Някога замисляли ли сте се какво е прозорецът. Преди известно време открих, че аз му придавам много голямо значение. Не знам точно защо така, но някак си той е едновременно и връзката и преградата с "външния" свят. Напоследък забелязах, че всеки път, когато не мога да се сетя за нещо (няма значение дали е някакъв спомен, йероглиф или просто дума на български) винаги поглеждам през прозореца, въпреки че в офиса той ми се пада доста далеч и зад гърба. Просто някак си ми идва вдъхновение, когато погледна навън, дори и да не се вижда нищо (както сега например), а само отражението на вътрешността. Единственият ми хубав разказ (по моята скромна преценка, а и на още няколко човека) започна от думата "прозорец". Не се сещам за друго нещо, което да съчетава в себе си две толкова противоположни неща - граници и свобода. Може да ни даде толкова много неща, а същевременно да отнеме още толкова.
За себе си бих казала, че съм по-скоро интровертен човек, затова си мисля, може би той е отражение на екстроверта в мен, този, който винаги иска да е с другите, да обсъжда, да вика, да танцува, да пие, ако искате, но все не стига до там. Всеки път някаква невидима граница препречва пътя му и той си остава само с желанието, което и без това се изпарява след известно време. Наскоро стана дума за границите в душите и умовете ни. Моите са изградени от прозорци. Все се вижда от другата страна, все на една част от мен й се иска да е там, но...
Представете си стая без прозорци - ужасно, нали. Дори и да си помислим, че някога човечеството ще измисли техни абсолютни заместители - да "пропускат дневна" светлина, да изобразяват красиви картини (а може би по-красиви от тези през истинските прозорци), дори тогава си мисля, няма да мога да живея в такива помещения. Когато погледна през прозореца, за миг забравям ограниченията в пространството. Сякаш стаята става безкрайно голяма, но същевремено уютна и някак си "твоя". Уж е същата, а всъщност не. И никога няма да бъде, защото всяка секунда "навън" се мени нещо.
Това си мисля аз за прозорците. Иска ми се да напиша още толкова много неща, всичките, които чувствам и мисля, но... все не мога да се изразя толкова красиво, колкото ми се иска... някаква невидима граница...
сряда, 12 септември 2007 г.
Има дни...
...в които още със събуждането си знам,че няма да са сред най-приятните. Не знам дали ви се е случвало. Едно такова тежко, нищо не ти се прави, потиснато....
В такива дни обикновено отварям папката и кутията, в които държа разни споменчета. Най-често писания, картички, разказчета, малки подаръчета... Обикновено това не помага, напротив, става ми още по-потиснато и странно. Да му се не види, винаги се получава така, че разбираш какво си имал, чак след като го загубиш. Адски е изтъркан тоя израз, ама всеки такъв ден се потвърждава. Колко много спомени, мисли, чувства струят от тези хартийки и нещица, някои от които вече изглеждат на преклонна възраст :)
Замисляла съм се дали да не ги завра някъде, където няма лесно да ги изваждам (да ги хвърля със сигурност не мога), ама все не го правя.
И все се чудя какво да се правя в такива дни :-/ Лошо нещо ли е да имаш хубаво минало? Не се оплаквам и от настоящето, макар че.... не е същото, много хора се разотидоха или аз се разотидох от тях :-/, то това е нормално, де, ама аз съм такова същество, че много се привързвам към приятелите си и дори да знам, че вече няма как да сме толкова близки, пак ми е криво и мъчно, а новите.... все остават на заден план....
Напоследък съм си решила да се заема с търсенето и на нови приятели, всъщност то няма нужда да ги търся, вече ги имам, само трябва да повярвам в тях. Може би тогава спомените няма да ме карат да натежавам с 20 кг
В такива дни обикновено отварям папката и кутията, в които държа разни споменчета. Най-често писания, картички, разказчета, малки подаръчета... Обикновено това не помага, напротив, става ми още по-потиснато и странно. Да му се не види, винаги се получава така, че разбираш какво си имал, чак след като го загубиш. Адски е изтъркан тоя израз, ама всеки такъв ден се потвърждава. Колко много спомени, мисли, чувства струят от тези хартийки и нещица, някои от които вече изглеждат на преклонна възраст :)
Замисляла съм се дали да не ги завра някъде, където няма лесно да ги изваждам (да ги хвърля със сигурност не мога), ама все не го правя.
И все се чудя какво да се правя в такива дни :-/ Лошо нещо ли е да имаш хубаво минало? Не се оплаквам и от настоящето, макар че.... не е същото, много хора се разотидоха или аз се разотидох от тях :-/, то това е нормално, де, ама аз съм такова същество, че много се привързвам към приятелите си и дори да знам, че вече няма как да сме толкова близки, пак ми е криво и мъчно, а новите.... все остават на заден план....
Напоследък съм си решила да се заема с търсенето и на нови приятели, всъщност то няма нужда да ги търся, вече ги имам, само трябва да повярвам в тях. Може би тогава спомените няма да ме карат да натежавам с 20 кг
вторник, 27 март 2007 г.
Кой каквото прави, на себе си го прави
...или нещо подобно беше онази велика мисъл, която исках да ви цитирам.
Цялата работа е, че току-що като си погледнах предния пост, разбрах, че пак съм преувеличила. Ужасна черта на характера ми е, да ви кажа...
Естествено, не успях да направя нищо повече от споменатото в предния пост освен едно, което всъщност обезсмисли мрънкането - ми просто спрях да се шашкам. Дали защото Ванката ми отдели 15мин разговор за най-обикновени неща от рода на "как се режат тиквички за пържене" (превърнали се в 60 и още около час разговор на студа пред вратата) или защото момчетата (които преди това бяха на курс) след това ме разведриха тотално, или пък просто защото ми писна да се шашкам - не знам. Резултатът обаче е един и същ: курсовата работа, която имах да представям в понеделник ми я похвалиха така, че после известно време "простолюдието" благоговееше пред мен, думите и йероглифите, които имах да вадя, забележете, ЗА ЧЕТВЪРТЪК, останаха за др седмица и в крайна сметка малкото срам от факта, че не си написах съчинението за Суга, не ме уби и хвърли в дебрите на най-дълбоката депресия.
Въобще, както понякога се оказва, пак съм прекалила с взискателността и желанието да изпълня всичко не просто навреме, а предварително, дори това да ми коства скъсани нерви и излишни ядове. Поросто мисълта, че изоставам ме побърква. И то като се замислите какво да изоставам - домашните за четвъртък да не ги напиша в неделя - О, УЖАС!
Вярно е, че искам да си изградя навици да приключвам с всичко в неделя, защото искам да почна работа и няма да имам време, но все пак като почна, искам или не - ще ми се наложи. Така или иначе ядовете дето си ги навлякох на главата само защото не вървя по план, с нищо не ми помогнаха, а напротив...
Така че засега реших да я давам по-спокойно.
P.S.:Това естествено е предпоследно решение, щото ей сега ще изтрия всичко и ще ви напиша колко съм зле с материала и т.н. И то няма да е защото не съм убедена в това. Просто неслучайно съм НеДа и съм зодия близнаци. Колкото и да не вярвам в тези неща, с друго не си обяснявам промяната на мнението ми, при това не просто като каприз, а винаги съм напълно убедена в себе си. Побъркана работа...
Цялата работа е, че току-що като си погледнах предния пост, разбрах, че пак съм преувеличила. Ужасна черта на характера ми е, да ви кажа...
Естествено, не успях да направя нищо повече от споменатото в предния пост освен едно, което всъщност обезсмисли мрънкането - ми просто спрях да се шашкам. Дали защото Ванката ми отдели 15мин разговор за най-обикновени неща от рода на "как се режат тиквички за пържене" (превърнали се в 60 и още около час разговор на студа пред вратата) или защото момчетата (които преди това бяха на курс) след това ме разведриха тотално, или пък просто защото ми писна да се шашкам - не знам. Резултатът обаче е един и същ: курсовата работа, която имах да представям в понеделник ми я похвалиха така, че после известно време "простолюдието" благоговееше пред мен, думите и йероглифите, които имах да вадя, забележете, ЗА ЧЕТВЪРТЪК, останаха за др седмица и в крайна сметка малкото срам от факта, че не си написах съчинението за Суга, не ме уби и хвърли в дебрите на най-дълбоката депресия.
Въобще, както понякога се оказва, пак съм прекалила с взискателността и желанието да изпълня всичко не просто навреме, а предварително, дори това да ми коства скъсани нерви и излишни ядове. Поросто мисълта, че изоставам ме побърква. И то като се замислите какво да изоставам - домашните за четвъртък да не ги напиша в неделя - О, УЖАС!
Вярно е, че искам да си изградя навици да приключвам с всичко в неделя, защото искам да почна работа и няма да имам време, но все пак като почна, искам или не - ще ми се наложи. Така или иначе ядовете дето си ги навлякох на главата само защото не вървя по план, с нищо не ми помогнаха, а напротив...
Така че засега реших да я давам по-спокойно.
P.S.:Това естествено е предпоследно решение, щото ей сега ще изтрия всичко и ще ви напиша колко съм зле с материала и т.н. И то няма да е защото не съм убедена в това. Просто неслучайно съм НеДа и съм зодия близнаци. Колкото и да не вярвам в тези неща, с друго не си обяснявам промяната на мнението ми, при това не просто като каприз, а винаги съм напълно убедена в себе си. Побъркана работа...
Абонамент за:
Публикации (Atom)