Кой каквото прави, на себе си го прави

...или нещо подобно беше онази велика мисъл, която исках да ви цитирам.
Цялата работа е, че току-що като си погледнах предния пост, разбрах, че пак съм преувеличила. Ужасна черта на характера ми е, да ви кажа...
Естествено, не успях да направя нищо повече от споменатото в предния пост освен едно, което всъщност обезсмисли мрънкането - ми просто спрях да се шашкам. Дали защото Ванката ми отдели 15мин разговор за най-обикновени неща от рода на "как се режат тиквички за пържене" (превърнали се в 60 и още около час разговор на студа пред вратата) или защото момчетата (които преди това бяха на курс) след това ме разведриха тотално, или пък просто защото ми писна да се шашкам - не знам. Резултатът обаче е един и същ: курсовата работа, която имах да представям в понеделник ми я похвалиха така, че после известно време "простолюдието" благоговееше пред мен, думите и йероглифите, които имах да вадя, забележете, ЗА ЧЕТВЪРТЪК, останаха за др седмица и в крайна сметка малкото срам от факта, че не си написах съчинението за Суга, не ме уби и хвърли в дебрите на най-дълбоката депресия.
Въобще, както понякога се оказва, пак съм прекалила с взискателността и желанието да изпълня всичко не просто навреме, а предварително, дори това да ми коства скъсани нерви и излишни ядове. Поросто мисълта, че изоставам ме побърква. И то като се замислите какво да изоставам - домашните за четвъртък да не ги напиша в неделя - О, УЖАС!
Вярно е, че искам да си изградя навици да приключвам с всичко в неделя, защото искам да почна работа и няма да имам време, но все пак като почна, искам или не - ще ми се наложи. Така или иначе ядовете дето си ги навлякох на главата само защото не вървя по план, с нищо не ми помогнаха, а напротив...
Така че засега реших да я давам по-спокойно.


P.S.:Това естествено е предпоследно решение, щото ей сега ще изтрия всичко и ще ви напиша колко съм зле с материала и т.н. И то няма да е защото не съм убедена в това. Просто неслучайно съм НеДа и съм зодия близнаци. Колкото и да не вярвам в тези неща, с друго не си обяснявам промяната на мнението ми, при това не просто като каприз, а винаги съм напълно убедена в себе си. Побъркана работа...

Настроения

Мразя като съм в такова ностроение. Нищо не ми се прави. От два дни с каквото се захвана не ми се получава. Някакъв антикъсмет е с мен навсякъде. Няма да изреждам, ама да започнем с напълно провалените планове за разходка до Рилски манастир, да минем през безрезултатното търсене на ОНЗИ магазин и приключим с напълно зарязаното учене, с което трябваше да се занимавам цял следобед. Този цял следобед се съсредоточи в 2 часа, напълно недостатъчни естествено.
Недито седи и чете блогове наред. Ама наред като ви кажа, от първи до последен пост (е, с малко пропуски, че иначе и цял ден нямаше да ми стигне. Ванка, много време ми загуби, нямаш срам, вземи си поука от Ивчо и Рали..хм, макар че те просто от по-скоро са ги почнали). Дори мисълта ми не върви като хората. Така, де, тя не е човек, ама... разбрахте ме.
Поне с Яската се позабавлявахме докато обикаляхме като баби да търсим къде доматите са по-евтини ;) :))))
Сега слушам музика и се опитвам наново да се съсредоточа, щото иначе през седмицата ще ми се отели вола. То натам вървят нещата, де, ама айде...

Казах си, оплаках се, толкоз от мен

А, и още нещо:
НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТАКИВА НАСТРОЕНИЯ! Още 1 седмица само да потрая и ще се "размажа" десетте дни великденска.

:(

Ама къде ни е бурятаааа :(
Сега ще трябва да ходя на лекции!
Измамно време. Само ме заблуждава да си мисля,че е 7, а то 9:30, на всичкото отгоре... а, вятъра се е усилил :)))) Беше 1, сега е 3m/s, да вземем да бутаме дружно, а :)
НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ВЯТЪРА!

Пояснение

Това долното е резултат от почти цял ден учене и търсене на йероглифи. Трябваше да ме избие нанякъде, нищо лично :)

P.S.: Днес ме чака същото, ама на примоция. Безплатно получавам съчинение и курсовИ ;) Ще ме познаете по бялата риза с необикновено дълги ръкави

Изпитание

Блъскаше с всичка сила металните решетки, викаше, плачеше, молеше. Те така и не се отваряха. Питаше се какво толкова е направил, защо го затвориха в тази клетка. Те го водеха някъде. Водеха го извън дома му, извън единственото място, където се чувстваше наистина защитен и спокоен. Водеха го в неизвестността...
Протегна се, за да докосне момчето, което беше най-близо до клетката, нека го погледне за миг само, за един единствен миг. Не успя. Чувстваше се така предаден и безпомощен, така огорчен и наранен, че искаше да заплаче с глас. Съзнанието му беше толкова объркано и пълно с въпроси без отговори!
Продължаваше да се блъска в стените, току-виж поддали...надеждата умира последна...
- Виж го как се блъска!
- Не можем да направим нищо. Опитаме ли се да го спрем, ще избяга.
- Уф, още малко остана...
Гледките се сменяха толкова бързо, че той не можеше да ги осмисли. Сетивата му бяха изострени до болка, но единственото, което успяваше да различи бяха неясни цветове... Да, и онова ужасно бучене, което сякаш взривяваше мозъка му. Опита се да се успокои, да диша бавно и равномерно, да си втълпи, че всичко е наред, само не трябва да губи вяра... просто не беше реално! Ами да, сигурно сънуваше, както онзи кошмар, в който тичаше с последни сили, а някакви уродливи същества го гонеха и на всяка крачка си мислеше, че ще го докопат.
Дотук с успокоението.
Помисли си, че кошмарът се сбъдва, че ей сега ще го пуснат и ще го накарат да тича пред убйиците. Сигурно си въобразяваше...Дано всичко да е плод на въображението му..
- Не е ли на следващата пряка? Ще ме побърка!
- Да.. не...май обърках пътя...
- КАКВО?! Нали и друг път си ходил!
- Да, само дето тогава караше баща ми....
- Чудесно...И сега?
- Ами ще питаме.
- Знаеш ли името на улицата?
- Не. Ще питам по фамилия.
- Ей там – оня с кучето, той може да знае.
- Така, каза да се върнем до бензиностанцията и от там да карам към новата банка. Падало се точно на гърба й. Ето защо съм се объркал – банката е нова, като ходих имаше някакъв дребен магазин.
- Добре, добре, карай само.
Тръгнаха да се връщат, може би го водеха обратно вкъщи. Сигурно са искали да го сплашат. Ужасни са! Само защото се сби с ония натрапник! Ама как го наби само, а гадът не можа да го докосне! Е, като изключим огромната рана, едва не засегнала окото, която между другото ужасно болеше... После преди да успее да се обърне го хванаха и го натикаха в тази мизерна клетка... Подяволите, пак размазаните цветове. Почна да му се вие свят. Дали наистина се връщаха?
Отпусна се омаломощен в най-далечния край на клетката и затвори очи. Дишаше тежко, чуваше лудия бяг на сърцето си. Може би по-добре наистина да го пуснат сред онези същества, поне щеше да бяга, да се движи. Поне имаше надежда да се спаси... не като в тази клетка
Бученето почна да намалява и постепенно заглъхна. Сърцето му напираше да излезе през ушите. Предпазливо отвори очи и погледна навън. Както се и опасяваше – не беше пред дома си. Настръхна.
Момчето отвори предпазливо вратата. Той се нахвърли с всички сили отгоре му. Поне за последно да им покаже кой е! Бореше се както никога досега. Всяко мускулче на тялото му действаше с единствената цел да ранява, да унищожава, ако трябва.
Хвърлиха нещо върху него. Опита се да се бори и с него, но изтощен от пътя и от кратката, но ожесточена борба, омаломощен от неизвестността, реши да не се опитва със сила да се измъкне. Остана нащрек, за да може да използва и най-малката възможност да се измъкне някак си.
Махнаха покривалото. Никакъв шанс – четири ръце го държаха толкова здраво, че не можеше и да си помисли да помръдне.Повалиха го, отвориха му устата и започнаха да се ровят. КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ ТЪРСЕХА ТАМ?!
...Отчаян опит да се измъкне... неуспешен естествено...
Не помнеше колко време го измъчваха, дърпаха го, натискаха го към масата, викаха някакви неразбираеми думи, бъркаха в раната...
После дойде бодването... Толкова кратко и почти неразличимо...
А после – чуваше ги все по-глухо и неясно, образите им станаха толкова замъглени, че вече не можеше да ги разпознае. Сърцето му биеше все по-бавно, очите му се затваряха сами.
Бореше се с всичко това, опитваше се да впрегне всичката си воля и енергия, за да не им позволи.. да не им позволи какво? Да не позволи на кого?
Бавно се отпусна в ръцете им....
***
Глухи
шумове,
неясни образи...
Сърцето му запрепуска...
Борбата започна отново. Часове наред се мъчеше да се съвземе, не знаеше къде е, с кого е. Усещаше, че вече никой не го държи, но усещаше и присъствието им. Опита се да се изправи на крака, но рухна още преди да се задържи и секунда. ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ИЗПРАВИ! Те го притиснаха и не го оставиха да прави повече опити.
Подмокри се... подяволите....
Почна да ги различава. Надвесени над него, говореха тихо и се споглеждаха.
- Досега трябваше вече да е на крака.
- Колко часа минаха?
- 6.
- Да се обадим.
- Никъде няма да звъните!
Някой се опита да го докосне, каква отврат, та той искаше да им смъкне кожата! Само ако можеше да си възвърне рефлексите...
Заспа.
- Диша ли?
- Диша.
- Спа през цялата нощ. Вече е 7 сутринта. Трябваше да е станал.

Почуства се странно свеж, макар все още малко замаян.
Подуши приятната миризма на прясна риба.
Отвори очи.
Бяха около него, а той... ВКЪЩИ!
Скочи бързо на крака, олюля се, спря за миг, погледна ги изпепеляващо. След това мълчаливо, бавно и, доколкото е възможно, с достойнство се запъти към кухнята – беше дяволски гладен.
Удържа цял ден да се сърди, но беше толкова щстатлив и доволен, че отново си е вкъщи, че не можа да издържи, вечерта се присламчи до жената и кротко замърка.

Здрасти!

Поради изолацията, в която съвсем не умишлено попаднах и прекъснах почти всякакви връзки (освен едното "здрасти" и "чао" и случайните срещи), реших да си направя такова чудо. Поне да знаете дали съм жива или не.
От сега да си кажа, че не гарантирам редовно "постване". Имайки предвид едно подобно начинание преди време - проверявайте през месец - два ;)


Това от мен :)
До скоро (което е доста разтегливо понятие както знаете)