Изпитание

Блъскаше с всичка сила металните решетки, викаше, плачеше, молеше. Те така и не се отваряха. Питаше се какво толкова е направил, защо го затвориха в тази клетка. Те го водеха някъде. Водеха го извън дома му, извън единственото място, където се чувстваше наистина защитен и спокоен. Водеха го в неизвестността...
Протегна се, за да докосне момчето, което беше най-близо до клетката, нека го погледне за миг само, за един единствен миг. Не успя. Чувстваше се така предаден и безпомощен, така огорчен и наранен, че искаше да заплаче с глас. Съзнанието му беше толкова объркано и пълно с въпроси без отговори!
Продължаваше да се блъска в стените, току-виж поддали...надеждата умира последна...
- Виж го как се блъска!
- Не можем да направим нищо. Опитаме ли се да го спрем, ще избяга.
- Уф, още малко остана...
Гледките се сменяха толкова бързо, че той не можеше да ги осмисли. Сетивата му бяха изострени до болка, но единственото, което успяваше да различи бяха неясни цветове... Да, и онова ужасно бучене, което сякаш взривяваше мозъка му. Опита се да се успокои, да диша бавно и равномерно, да си втълпи, че всичко е наред, само не трябва да губи вяра... просто не беше реално! Ами да, сигурно сънуваше, както онзи кошмар, в който тичаше с последни сили, а някакви уродливи същества го гонеха и на всяка крачка си мислеше, че ще го докопат.
Дотук с успокоението.
Помисли си, че кошмарът се сбъдва, че ей сега ще го пуснат и ще го накарат да тича пред убйиците. Сигурно си въобразяваше...Дано всичко да е плод на въображението му..
- Не е ли на следващата пряка? Ще ме побърка!
- Да.. не...май обърках пътя...
- КАКВО?! Нали и друг път си ходил!
- Да, само дето тогава караше баща ми....
- Чудесно...И сега?
- Ами ще питаме.
- Знаеш ли името на улицата?
- Не. Ще питам по фамилия.
- Ей там – оня с кучето, той може да знае.
- Така, каза да се върнем до бензиностанцията и от там да карам към новата банка. Падало се точно на гърба й. Ето защо съм се объркал – банката е нова, като ходих имаше някакъв дребен магазин.
- Добре, добре, карай само.
Тръгнаха да се връщат, може би го водеха обратно вкъщи. Сигурно са искали да го сплашат. Ужасни са! Само защото се сби с ония натрапник! Ама как го наби само, а гадът не можа да го докосне! Е, като изключим огромната рана, едва не засегнала окото, която между другото ужасно болеше... После преди да успее да се обърне го хванаха и го натикаха в тази мизерна клетка... Подяволите, пак размазаните цветове. Почна да му се вие свят. Дали наистина се връщаха?
Отпусна се омаломощен в най-далечния край на клетката и затвори очи. Дишаше тежко, чуваше лудия бяг на сърцето си. Може би по-добре наистина да го пуснат сред онези същества, поне щеше да бяга, да се движи. Поне имаше надежда да се спаси... не като в тази клетка
Бученето почна да намалява и постепенно заглъхна. Сърцето му напираше да излезе през ушите. Предпазливо отвори очи и погледна навън. Както се и опасяваше – не беше пред дома си. Настръхна.
Момчето отвори предпазливо вратата. Той се нахвърли с всички сили отгоре му. Поне за последно да им покаже кой е! Бореше се както никога досега. Всяко мускулче на тялото му действаше с единствената цел да ранява, да унищожава, ако трябва.
Хвърлиха нещо върху него. Опита се да се бори и с него, но изтощен от пътя и от кратката, но ожесточена борба, омаломощен от неизвестността, реши да не се опитва със сила да се измъкне. Остана нащрек, за да може да използва и най-малката възможност да се измъкне някак си.
Махнаха покривалото. Никакъв шанс – четири ръце го държаха толкова здраво, че не можеше и да си помисли да помръдне.Повалиха го, отвориха му устата и започнаха да се ровят. КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ ТЪРСЕХА ТАМ?!
...Отчаян опит да се измъкне... неуспешен естествено...
Не помнеше колко време го измъчваха, дърпаха го, натискаха го към масата, викаха някакви неразбираеми думи, бъркаха в раната...
После дойде бодването... Толкова кратко и почти неразличимо...
А после – чуваше ги все по-глухо и неясно, образите им станаха толкова замъглени, че вече не можеше да ги разпознае. Сърцето му биеше все по-бавно, очите му се затваряха сами.
Бореше се с всичко това, опитваше се да впрегне всичката си воля и енергия, за да не им позволи.. да не им позволи какво? Да не позволи на кого?
Бавно се отпусна в ръцете им....
***
Глухи
шумове,
неясни образи...
Сърцето му запрепуска...
Борбата започна отново. Часове наред се мъчеше да се съвземе, не знаеше къде е, с кого е. Усещаше, че вече никой не го държи, но усещаше и присъствието им. Опита се да се изправи на крака, но рухна още преди да се задържи и секунда. ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ИЗПРАВИ! Те го притиснаха и не го оставиха да прави повече опити.
Подмокри се... подяволите....
Почна да ги различава. Надвесени над него, говореха тихо и се споглеждаха.
- Досега трябваше вече да е на крака.
- Колко часа минаха?
- 6.
- Да се обадим.
- Никъде няма да звъните!
Някой се опита да го докосне, каква отврат, та той искаше да им смъкне кожата! Само ако можеше да си възвърне рефлексите...
Заспа.
- Диша ли?
- Диша.
- Спа през цялата нощ. Вече е 7 сутринта. Трябваше да е станал.

Почуства се странно свеж, макар все още малко замаян.
Подуши приятната миризма на прясна риба.
Отвори очи.
Бяха около него, а той... ВКЪЩИ!
Скочи бързо на крака, олюля се, спря за миг, погледна ги изпепеляващо. След това мълчаливо, бавно и, доколкото е възможно, с достойнство се запъти към кухнята – беше дяволски гладен.
Удържа цял ден да се сърди, но беше толкова щстатлив и доволен, че отново си е вкъщи, че не можа да издържи, вечерта се присламчи до жената и кротко замърка.