Хе, хе, хора,
ми той блогът ми станал на годинка и две седмици, бе :) Гледай ти колко бързо минава времето. Извинявам се за глупостите, недописаните и непублукувани постове и за... абе, за каквото има :)
Да ми е жив и здрав! Ето, почерпете се:
вторник, 25 март 2008 г.
сряда, 19 март 2008 г.
Усмивка
Днес един мъж ми предложи да се подслоня под чадъра му и направи деня ми по-хубав. Благодаря!
* за определени хора: не, нямаше никакви помисли ;)
* за определени хора: не, нямаше никакви помисли ;)
четвъртък, 21 февруари 2008 г.
Разни ми ти работи
Абе, от сто гидини все ми идват някакви идеи за постване ("Тази изконно българска дума"), ама все си остават в зародиш. Днес реших да пиша за музиката :)))), но не просто за музиката, а за музиката от mp3 player-ите (или на чист български - мъръзойчетата). От доста време насам забелязвам една странна симбиоза между случващото се около мен и думите от песните, които въпросното нещо бълва в главата ми. Например днес както си бързах за работа си погледнах часовника и точно в същия момент солистът на Любэ ми шепне - "Не смотрииии на часы, наше время еще не вышло, а в саду рассцветают вишны утром влажные от росы..." - Не си гледай часовника, времето ни още не е изтекло, а в градината цъфтят вишните, сутрин влажни от роса (не бг не звучи така красиво). Еми да ви кажа, усмихнах се и поуспокоих крачката, за да се насладя на слънчицето. И какво - естествено работата не избяга.
Трябва да си записвам всички такива случаи, защото ги забравям, а те не са малко.
Та така, де това, което се опитвам да ви кажа е, че наред с вредите (нали се оглушавало от тях и освен това рискът да те блъснат бил по-голям - аз лично не вярвам в подобни изказвания), мъръзойчетата са и много полезни, без да искат се изявяват като видни психотерапевти :)
Свърши ми музата
Овер
Трябва да си записвам всички такива случаи, защото ги забравям, а те не са малко.
Та така, де това, което се опитвам да ви кажа е, че наред с вредите (нали се оглушавало от тях и освен това рискът да те блъснат бил по-голям - аз лично не вярвам в подобни изказвания), мъръзойчетата са и много полезни, без да искат се изявяват като видни психотерапевти :)
Свърши ми музата
Овер
сряда, 16 януари 2008 г.
Гузно
Гузно ми е, че не съм писала пожелания за новата година, ама то вече е почти февруари... не върви някак си.
Гузно ми е, че пиша сега вместо да уча по японски. Ама... колеги, съжалявам, но на вас ще хвърля вината, при това най-безцеремонно. Днес като ми заговорихте за блогове и аз като се зачетооох.... Не, че някога съм се съмнявала, но исках да кажа колко много ме радват и разчувстват вашите електронни никкита. Ако си съберем постовете, би се получило доста добро произведение в жанр дзуйхицу, не мислите ли :) Току виж бъдещите японистчета ни изучавали, пък било то и в избираема дисциплина :) Ами, че да. Къде другаде в България може да се види наживо такава общностност каквато е при нас, а? Днес като видях усмихнатите ви лица и ми стана едно хубаво и уютно, и топло... Много се радвам, че въпреки 5те дини и няколкото бодилчета, успяваме да задържим усмивките си. Пък и те дините една по една ни освобождават от тежестта си - е... отделен е въпросът дали сме ги изпуснали и са се пръснали на земята или пък сладко, сладко сме си ги похапнали и сме останали доволни от резултата. Утре ще намалеят с още две. За съжаление едната от моите ще е разбита на пух и прах (въпреки обещанието, което (си) дадох) ;(, но пък през сесията ще направя всичко възможно да я посъбера :-/ За другата... еми.... вие си знаете - тя дали разбита или изядена... все купон :)
Време ми е да уча, да хапвам и пак да уча. Пожелайте ми успех!
P.S.: На всички неяпонисти се извинявам за термините и странния пост. Скоро ще дойде и вашият ред ;)
Гузно ми е, че пиша сега вместо да уча по японски. Ама... колеги, съжалявам, но на вас ще хвърля вината, при това най-безцеремонно. Днес като ми заговорихте за блогове и аз като се зачетооох.... Не, че някога съм се съмнявала, но исках да кажа колко много ме радват и разчувстват вашите електронни никкита. Ако си съберем постовете, би се получило доста добро произведение в жанр дзуйхицу, не мислите ли :) Току виж бъдещите японистчета ни изучавали, пък било то и в избираема дисциплина :) Ами, че да. Къде другаде в България може да се види наживо такава общностност каквато е при нас, а? Днес като видях усмихнатите ви лица и ми стана едно хубаво и уютно, и топло... Много се радвам, че въпреки 5те дини и няколкото бодилчета, успяваме да задържим усмивките си. Пък и те дините една по една ни освобождават от тежестта си - е... отделен е въпросът дали сме ги изпуснали и са се пръснали на земята или пък сладко, сладко сме си ги похапнали и сме останали доволни от резултата. Утре ще намалеят с още две. За съжаление едната от моите ще е разбита на пух и прах (въпреки обещанието, което (си) дадох) ;(, но пък през сесията ще направя всичко възможно да я посъбера :-/ За другата... еми.... вие си знаете - тя дали разбита или изядена... все купон :)
Време ми е да уча, да хапвам и пак да уча. Пожелайте ми успех!
P.S.: На всички неяпонисти се извинявам за термините и странния пост. Скоро ще дойде и вашият ред ;)
сряда, 26 декември 2007 г.
бръм
:P
Здрасти!
Аз сега нямам муза за писане, ама гледам - отдавна не съм се отбелязвала, пък още не ми се спи, а ми се бъбри...
така, де :), айде, някой път нещо по-смислено.
Аааа, и: Весела Колева! (на патерици, че вече 27-ми ;))
Здрасти!
Аз сега нямам муза за писане, ама гледам - отдавна не съм се отбелязвала, пък още не ми се спи, а ми се бъбри...
така, де :), айде, някой път нещо по-смислено.
Аааа, и: Весела Колева! (на патерици, че вече 27-ми ;))
понеделник, 12 ноември 2007 г.
Прозорец
Някога замисляли ли сте се какво е прозорецът. Преди известно време открих, че аз му придавам много голямо значение. Не знам точно защо така, но някак си той е едновременно и връзката и преградата с "външния" свят. Напоследък забелязах, че всеки път, когато не мога да се сетя за нещо (няма значение дали е някакъв спомен, йероглиф или просто дума на български) винаги поглеждам през прозореца, въпреки че в офиса той ми се пада доста далеч и зад гърба. Просто някак си ми идва вдъхновение, когато погледна навън, дори и да не се вижда нищо (както сега например), а само отражението на вътрешността. Единственият ми хубав разказ (по моята скромна преценка, а и на още няколко човека) започна от думата "прозорец". Не се сещам за друго нещо, което да съчетава в себе си две толкова противоположни неща - граници и свобода. Може да ни даде толкова много неща, а същевременно да отнеме още толкова.
За себе си бих казала, че съм по-скоро интровертен човек, затова си мисля, може би той е отражение на екстроверта в мен, този, който винаги иска да е с другите, да обсъжда, да вика, да танцува, да пие, ако искате, но все не стига до там. Всеки път някаква невидима граница препречва пътя му и той си остава само с желанието, което и без това се изпарява след известно време. Наскоро стана дума за границите в душите и умовете ни. Моите са изградени от прозорци. Все се вижда от другата страна, все на една част от мен й се иска да е там, но...
Представете си стая без прозорци - ужасно, нали. Дори и да си помислим, че някога човечеството ще измисли техни абсолютни заместители - да "пропускат дневна" светлина, да изобразяват красиви картини (а може би по-красиви от тези през истинските прозорци), дори тогава си мисля, няма да мога да живея в такива помещения. Когато погледна през прозореца, за миг забравям ограниченията в пространството. Сякаш стаята става безкрайно голяма, но същевремено уютна и някак си "твоя". Уж е същата, а всъщност не. И никога няма да бъде, защото всяка секунда "навън" се мени нещо.
Това си мисля аз за прозорците. Иска ми се да напиша още толкова много неща, всичките, които чувствам и мисля, но... все не мога да се изразя толкова красиво, колкото ми се иска... някаква невидима граница...
събота, 3 ноември 2007 г.
Първи впечатления
Хехе, вече седмица и ден съм на работа :)
Какво да ви кажа... Весели колеги, човечни шефове, готина обстановка, приятна работа!!! Да продължавам ли? ;)
Така, де, да конкретизираме малко:
Благодарение на двете Данита :) сега работя във фирма ABCRO, демек : American Bulgarian Clinical Research Organisation, но спокойно, не изследват мен. Аз само си седя на телефона, прехвърлям разни обаждания към когото трябва, приемам и изпращам пратки по куриери, помагам на колегите с дребни нещица. Най-хубавото е, че ми остава време да попрочета това, онова за унито (надявам се шефовете не четат :D )
Интересното е, че с изключение на фактът, че заспивам още на път за вкъщи, работата така ми дава сили и енергия и желание за учене.... Чувствам се жива, полезна, дейна....(Дейна се казва една от шефките, но това тук е с малка буква :D)
Вече дори присъствах на едно парти, а именно - за Helloween. Колегите си доведоха дечицата да им даваме бонбонки и сладки неща, но тъй като колегите са на не повече от 35 (поне на външен вид, дух и т.н.) най-голямото от децата беше на 4 (или 3 и половина). Бяха маскирани всичките до едно и бяха най-сладичките пчелички, пеперудки, горски феи и купонджии на света! Една колежка имаше рожден ден, та остана тортичка и за нас големите, даже две :D
Това от мен засега:
жива и доволна!
P.S.: Специални благодарности освен към Данитата, към момчетата, че се грижат за мен и по-специално за това да не умра от глад :DDD
Какво да ви кажа... Весели колеги, човечни шефове, готина обстановка, приятна работа!!! Да продължавам ли? ;)
Така, де, да конкретизираме малко:
Благодарение на двете Данита :) сега работя във фирма ABCRO, демек : American Bulgarian Clinical Research Organisation, но спокойно, не изследват мен. Аз само си седя на телефона, прехвърлям разни обаждания към когото трябва, приемам и изпращам пратки по куриери, помагам на колегите с дребни нещица. Най-хубавото е, че ми остава време да попрочета това, онова за унито (надявам се шефовете не четат :D )
Интересното е, че с изключение на фактът, че заспивам още на път за вкъщи, работата така ми дава сили и енергия и желание за учене.... Чувствам се жива, полезна, дейна....(Дейна се казва една от шефките, но това тук е с малка буква :D)
Вече дори присъствах на едно парти, а именно - за Helloween. Колегите си доведоха дечицата да им даваме бонбонки и сладки неща, но тъй като колегите са на не повече от 35 (поне на външен вид, дух и т.н.) най-голямото от децата беше на 4 (или 3 и половина). Бяха маскирани всичките до едно и бяха най-сладичките пчелички, пеперудки, горски феи и купонджии на света! Една колежка имаше рожден ден, та остана тортичка и за нас големите, даже две :D
Това от мен засега:
жива и доволна!
P.S.: Специални благодарности освен към Данитата, към момчетата, че се грижат за мен и по-специално за това да не умра от глад :DDD
Абонамент за:
Публикации (Atom)