:P
Здрасти!
Аз сега нямам муза за писане, ама гледам - отдавна не съм се отбелязвала, пък още не ми се спи, а ми се бъбри...
така, де :), айде, някой път нещо по-смислено.
Аааа, и: Весела Колева! (на патерици, че вече 27-ми ;))
сряда, 26 декември 2007 г.
понеделник, 12 ноември 2007 г.
Прозорец
Някога замисляли ли сте се какво е прозорецът. Преди известно време открих, че аз му придавам много голямо значение. Не знам точно защо така, но някак си той е едновременно и връзката и преградата с "външния" свят. Напоследък забелязах, че всеки път, когато не мога да се сетя за нещо (няма значение дали е някакъв спомен, йероглиф или просто дума на български) винаги поглеждам през прозореца, въпреки че в офиса той ми се пада доста далеч и зад гърба. Просто някак си ми идва вдъхновение, когато погледна навън, дори и да не се вижда нищо (както сега например), а само отражението на вътрешността. Единственият ми хубав разказ (по моята скромна преценка, а и на още няколко човека) започна от думата "прозорец". Не се сещам за друго нещо, което да съчетава в себе си две толкова противоположни неща - граници и свобода. Може да ни даде толкова много неща, а същевременно да отнеме още толкова.
За себе си бих казала, че съм по-скоро интровертен човек, затова си мисля, може би той е отражение на екстроверта в мен, този, който винаги иска да е с другите, да обсъжда, да вика, да танцува, да пие, ако искате, но все не стига до там. Всеки път някаква невидима граница препречва пътя му и той си остава само с желанието, което и без това се изпарява след известно време. Наскоро стана дума за границите в душите и умовете ни. Моите са изградени от прозорци. Все се вижда от другата страна, все на една част от мен й се иска да е там, но...
Представете си стая без прозорци - ужасно, нали. Дори и да си помислим, че някога човечеството ще измисли техни абсолютни заместители - да "пропускат дневна" светлина, да изобразяват красиви картини (а може би по-красиви от тези през истинските прозорци), дори тогава си мисля, няма да мога да живея в такива помещения. Когато погледна през прозореца, за миг забравям ограниченията в пространството. Сякаш стаята става безкрайно голяма, но същевремено уютна и някак си "твоя". Уж е същата, а всъщност не. И никога няма да бъде, защото всяка секунда "навън" се мени нещо.
Това си мисля аз за прозорците. Иска ми се да напиша още толкова много неща, всичките, които чувствам и мисля, но... все не мога да се изразя толкова красиво, колкото ми се иска... някаква невидима граница...
събота, 3 ноември 2007 г.
Първи впечатления
Хехе, вече седмица и ден съм на работа :)
Какво да ви кажа... Весели колеги, човечни шефове, готина обстановка, приятна работа!!! Да продължавам ли? ;)
Така, де, да конкретизираме малко:
Благодарение на двете Данита :) сега работя във фирма ABCRO, демек : American Bulgarian Clinical Research Organisation, но спокойно, не изследват мен. Аз само си седя на телефона, прехвърлям разни обаждания към когото трябва, приемам и изпращам пратки по куриери, помагам на колегите с дребни нещица. Най-хубавото е, че ми остава време да попрочета това, онова за унито (надявам се шефовете не четат :D )
Интересното е, че с изключение на фактът, че заспивам още на път за вкъщи, работата така ми дава сили и енергия и желание за учене.... Чувствам се жива, полезна, дейна....(Дейна се казва една от шефките, но това тук е с малка буква :D)
Вече дори присъствах на едно парти, а именно - за Helloween. Колегите си доведоха дечицата да им даваме бонбонки и сладки неща, но тъй като колегите са на не повече от 35 (поне на външен вид, дух и т.н.) най-голямото от децата беше на 4 (или 3 и половина). Бяха маскирани всичките до едно и бяха най-сладичките пчелички, пеперудки, горски феи и купонджии на света! Една колежка имаше рожден ден, та остана тортичка и за нас големите, даже две :D
Това от мен засега:
жива и доволна!
P.S.: Специални благодарности освен към Данитата, към момчетата, че се грижат за мен и по-специално за това да не умра от глад :DDD
Какво да ви кажа... Весели колеги, човечни шефове, готина обстановка, приятна работа!!! Да продължавам ли? ;)
Така, де, да конкретизираме малко:
Благодарение на двете Данита :) сега работя във фирма ABCRO, демек : American Bulgarian Clinical Research Organisation, но спокойно, не изследват мен. Аз само си седя на телефона, прехвърлям разни обаждания към когото трябва, приемам и изпращам пратки по куриери, помагам на колегите с дребни нещица. Най-хубавото е, че ми остава време да попрочета това, онова за унито (надявам се шефовете не четат :D )
Интересното е, че с изключение на фактът, че заспивам още на път за вкъщи, работата така ми дава сили и енергия и желание за учене.... Чувствам се жива, полезна, дейна....(Дейна се казва една от шефките, но това тук е с малка буква :D)
Вече дори присъствах на едно парти, а именно - за Helloween. Колегите си доведоха дечицата да им даваме бонбонки и сладки неща, но тъй като колегите са на не повече от 35 (поне на външен вид, дух и т.н.) най-голямото от децата беше на 4 (или 3 и половина). Бяха маскирани всичките до едно и бяха най-сладичките пчелички, пеперудки, горски феи и купонджии на света! Една колежка имаше рожден ден, та остана тортичка и за нас големите, даже две :D
Това от мен засега:
жива и доволна!
P.S.: Специални благодарности освен към Данитата, към момчетата, че се грижат за мен и по-специално за това да не умра от глад :DDD
сряда, 12 септември 2007 г.
Има дни...
...в които още със събуждането си знам,че няма да са сред най-приятните. Не знам дали ви се е случвало. Едно такова тежко, нищо не ти се прави, потиснато....
В такива дни обикновено отварям папката и кутията, в които държа разни споменчета. Най-често писания, картички, разказчета, малки подаръчета... Обикновено това не помага, напротив, става ми още по-потиснато и странно. Да му се не види, винаги се получава така, че разбираш какво си имал, чак след като го загубиш. Адски е изтъркан тоя израз, ама всеки такъв ден се потвърждава. Колко много спомени, мисли, чувства струят от тези хартийки и нещица, някои от които вече изглеждат на преклонна възраст :)
Замисляла съм се дали да не ги завра някъде, където няма лесно да ги изваждам (да ги хвърля със сигурност не мога), ама все не го правя.
И все се чудя какво да се правя в такива дни :-/ Лошо нещо ли е да имаш хубаво минало? Не се оплаквам и от настоящето, макар че.... не е същото, много хора се разотидоха или аз се разотидох от тях :-/, то това е нормално, де, ама аз съм такова същество, че много се привързвам към приятелите си и дори да знам, че вече няма как да сме толкова близки, пак ми е криво и мъчно, а новите.... все остават на заден план....
Напоследък съм си решила да се заема с търсенето и на нови приятели, всъщност то няма нужда да ги търся, вече ги имам, само трябва да повярвам в тях. Може би тогава спомените няма да ме карат да натежавам с 20 кг
В такива дни обикновено отварям папката и кутията, в които държа разни споменчета. Най-често писания, картички, разказчета, малки подаръчета... Обикновено това не помага, напротив, става ми още по-потиснато и странно. Да му се не види, винаги се получава така, че разбираш какво си имал, чак след като го загубиш. Адски е изтъркан тоя израз, ама всеки такъв ден се потвърждава. Колко много спомени, мисли, чувства струят от тези хартийки и нещица, някои от които вече изглеждат на преклонна възраст :)
Замисляла съм се дали да не ги завра някъде, където няма лесно да ги изваждам (да ги хвърля със сигурност не мога), ама все не го правя.
И все се чудя какво да се правя в такива дни :-/ Лошо нещо ли е да имаш хубаво минало? Не се оплаквам и от настоящето, макар че.... не е същото, много хора се разотидоха или аз се разотидох от тях :-/, то това е нормално, де, ама аз съм такова същество, че много се привързвам към приятелите си и дори да знам, че вече няма как да сме толкова близки, пак ми е криво и мъчно, а новите.... все остават на заден план....
Напоследък съм си решила да се заема с търсенето и на нови приятели, всъщност то няма нужда да ги търся, вече ги имам, само трябва да повярвам в тях. Може би тогава спомените няма да ме карат да натежавам с 20 кг
неделя, 9 септември 2007 г.
четвъртък, 24 май 2007 г.
Честит празник!
Айде, да ви е честит! Дано поне днес сте се почувствали поне малко горди и обнадеждени!
Иначе,аз отдавна не съм писала.
Ходих в Гърция - МНОГО ЯКО! Ако някога имате път натам, непременно да минете през местността "Метеора", огромни скали с кацнали върху тях манастири (Рали и Стоян имат за какво да ми завиждат, че съм се докоснала до тях) Можех да остана поне още ден там, такова спокойствие и величие...Въобще почивката беше супер!
Почнах "работа". С други думи правя елементарни преводчета към една фирма. Яко е, а и някой лев отгоре никога не е излишно ;)
Почнах да се готвя за изпита по японски, ама много сериозно (нищо че е на 19-ти юни). Сигурно ще ме помислите за луда, ама положението е много лошо..мдаааммм
И така, затова не се вясвам в чата, всяка свободна минутка гледам да ми е далеч от компа, щото той вече ми е свързан само с учене и работа (там са ми и японските, и немските речници) и ми е толкова опротивял, че няма накъде...
Това от мен
Аре, до следващия път
Иначе,аз отдавна не съм писала.
Ходих в Гърция - МНОГО ЯКО! Ако някога имате път натам, непременно да минете през местността "Метеора", огромни скали с кацнали върху тях манастири (Рали и Стоян имат за какво да ми завиждат, че съм се докоснала до тях) Можех да остана поне още ден там, такова спокойствие и величие...Въобще почивката беше супер!
Почнах "работа". С други думи правя елементарни преводчета към една фирма. Яко е, а и някой лев отгоре никога не е излишно ;)
Почнах да се готвя за изпита по японски, ама много сериозно (нищо че е на 19-ти юни). Сигурно ще ме помислите за луда, ама положението е много лошо..мдаааммм
И така, затова не се вясвам в чата, всяка свободна минутка гледам да ми е далеч от компа, щото той вече ми е свързан само с учене и работа (там са ми и японските, и немските речници) и ми е толкова опротивял, че няма накъде...
Това от мен
Аре, до следващия път
вторник, 17 април 2007 г.
Да се обявя :)
Ето ме и мен. Пак съм забутана в квартирата, ама поне печка няма нужда да се пуска, че много ток.
Аз, макар че не бяха точно това плановете, наистина се РАЗМАЗАХ десетте дни великденска. Нищичко не съм бутнала да уча, а най-якото е,че нищо не съм изтървала в унито, щото те се занимавали със странични неща. И въобще - КЕФ!
Ако почна да разказвам всичко за прекарването ми във Варна, ще закъснея за лекции, така че накратко:
НАЙ-НАКРАЯ ИМАМ ЛИЧНА КАРТА. Отивам аз във Варна в четвъртък, там в нашто си РПУ - бърза поръчка - на гарата. Отивам на гарата и казвам на каката: Добър ден, аз идвам за лична карта, откраднаха ми я, нося служебна бележка" "Каква служебна бележка, ние тук не приемаме такива, трябва Ви уведомително писмо, ако искате да не се връщате в Сф, акт за глоба" Отивам при кварталния за акт - "Ми то аз няма как да Ви напиша акт, срещу Вас е извършено престъпление, а аз ще Ви глобявам. Ми то мен могат да ме уволнят за това." Айде пак обратно на гарата - обяснения, възмущения и т.н. В крайна сметка една строга леля ходи, пита, разпитва и накрая ми даде картата. Излязох с 48 каратова усмивка.
АЙТОС. Вълшебно е това място! Може би щото там съм израстнала и защото е едно такова тихо и спокойно. Пък и в къща си е друго. Ех... къщата... Ще я събарят :( Ще строят блокче. Баба е много доволна, щото къщата е стара и се разпада почти. Аз не съм много доволна, ама няма как, нека си е спокойна баба. :))))
АЛАДЖАТА. Борко, Иво, Яска, СУПЕР СТЕ! Така весело ми беше (особено като объркахме пътя!) И после наденички, зарове, карти, смях. Моного приятен излет. Доволна съм, че ви изръчках, макар и в последния момент :)))) Надявам се и вие сте, де :) (Иво, пази снимките, след 2 седмици ще се дотътря да си ги взема :)))
Еми.. това е, вкъщи с мама и тати (и котката) хубаво си беше, винаги като се прибера и забравям всички проблеми, такова ми е едно безметежно и летливо ;) (така, де, щото летя, не за друго..)
Това е в общи линии и най-кратко разказано. За повече информация - знаете ми телефона, едно кафе и свободно време и хааайде вече :)
Аз, макар че не бяха точно това плановете, наистина се РАЗМАЗАХ десетте дни великденска. Нищичко не съм бутнала да уча, а най-якото е,че нищо не съм изтървала в унито, щото те се занимавали със странични неща. И въобще - КЕФ!
Ако почна да разказвам всичко за прекарването ми във Варна, ще закъснея за лекции, така че накратко:
НАЙ-НАКРАЯ ИМАМ ЛИЧНА КАРТА. Отивам аз във Варна в четвъртък, там в нашто си РПУ - бърза поръчка - на гарата. Отивам на гарата и казвам на каката: Добър ден, аз идвам за лична карта, откраднаха ми я, нося служебна бележка" "Каква служебна бележка, ние тук не приемаме такива, трябва Ви уведомително писмо, ако искате да не се връщате в Сф, акт за глоба" Отивам при кварталния за акт - "Ми то аз няма как да Ви напиша акт, срещу Вас е извършено престъпление, а аз ще Ви глобявам. Ми то мен могат да ме уволнят за това." Айде пак обратно на гарата - обяснения, възмущения и т.н. В крайна сметка една строга леля ходи, пита, разпитва и накрая ми даде картата. Излязох с 48 каратова усмивка.
АЙТОС. Вълшебно е това място! Може би щото там съм израстнала и защото е едно такова тихо и спокойно. Пък и в къща си е друго. Ех... къщата... Ще я събарят :( Ще строят блокче. Баба е много доволна, щото къщата е стара и се разпада почти. Аз не съм много доволна, ама няма как, нека си е спокойна баба. :))))
АЛАДЖАТА. Борко, Иво, Яска, СУПЕР СТЕ! Така весело ми беше (особено като объркахме пътя!) И после наденички, зарове, карти, смях. Моного приятен излет. Доволна съм, че ви изръчках, макар и в последния момент :)))) Надявам се и вие сте, де :) (Иво, пази снимките, след 2 седмици ще се дотътря да си ги взема :)))
Еми.. това е, вкъщи с мама и тати (и котката) хубаво си беше, винаги като се прибера и забравям всички проблеми, такова ми е едно безметежно и летливо ;) (така, де, щото летя, не за друго..)
Това е в общи линии и най-кратко разказано. За повече информация - знаете ми телефона, едно кафе и свободно време и хааайде вече :)
вторник, 27 март 2007 г.
Кой каквото прави, на себе си го прави
...или нещо подобно беше онази велика мисъл, която исках да ви цитирам.
Цялата работа е, че току-що като си погледнах предния пост, разбрах, че пак съм преувеличила. Ужасна черта на характера ми е, да ви кажа...
Естествено, не успях да направя нищо повече от споменатото в предния пост освен едно, което всъщност обезсмисли мрънкането - ми просто спрях да се шашкам. Дали защото Ванката ми отдели 15мин разговор за най-обикновени неща от рода на "как се режат тиквички за пържене" (превърнали се в 60 и още около час разговор на студа пред вратата) или защото момчетата (които преди това бяха на курс) след това ме разведриха тотално, или пък просто защото ми писна да се шашкам - не знам. Резултатът обаче е един и същ: курсовата работа, която имах да представям в понеделник ми я похвалиха така, че после известно време "простолюдието" благоговееше пред мен, думите и йероглифите, които имах да вадя, забележете, ЗА ЧЕТВЪРТЪК, останаха за др седмица и в крайна сметка малкото срам от факта, че не си написах съчинението за Суга, не ме уби и хвърли в дебрите на най-дълбоката депресия.
Въобще, както понякога се оказва, пак съм прекалила с взискателността и желанието да изпълня всичко не просто навреме, а предварително, дори това да ми коства скъсани нерви и излишни ядове. Поросто мисълта, че изоставам ме побърква. И то като се замислите какво да изоставам - домашните за четвъртък да не ги напиша в неделя - О, УЖАС!
Вярно е, че искам да си изградя навици да приключвам с всичко в неделя, защото искам да почна работа и няма да имам време, но все пак като почна, искам или не - ще ми се наложи. Така или иначе ядовете дето си ги навлякох на главата само защото не вървя по план, с нищо не ми помогнаха, а напротив...
Така че засега реших да я давам по-спокойно.
P.S.:Това естествено е предпоследно решение, щото ей сега ще изтрия всичко и ще ви напиша колко съм зле с материала и т.н. И то няма да е защото не съм убедена в това. Просто неслучайно съм НеДа и съм зодия близнаци. Колкото и да не вярвам в тези неща, с друго не си обяснявам промяната на мнението ми, при това не просто като каприз, а винаги съм напълно убедена в себе си. Побъркана работа...
Цялата работа е, че току-що като си погледнах предния пост, разбрах, че пак съм преувеличила. Ужасна черта на характера ми е, да ви кажа...
Естествено, не успях да направя нищо повече от споменатото в предния пост освен едно, което всъщност обезсмисли мрънкането - ми просто спрях да се шашкам. Дали защото Ванката ми отдели 15мин разговор за най-обикновени неща от рода на "как се режат тиквички за пържене" (превърнали се в 60 и още около час разговор на студа пред вратата) или защото момчетата (които преди това бяха на курс) след това ме разведриха тотално, или пък просто защото ми писна да се шашкам - не знам. Резултатът обаче е един и същ: курсовата работа, която имах да представям в понеделник ми я похвалиха така, че после известно време "простолюдието" благоговееше пред мен, думите и йероглифите, които имах да вадя, забележете, ЗА ЧЕТВЪРТЪК, останаха за др седмица и в крайна сметка малкото срам от факта, че не си написах съчинението за Суга, не ме уби и хвърли в дебрите на най-дълбоката депресия.
Въобще, както понякога се оказва, пак съм прекалила с взискателността и желанието да изпълня всичко не просто навреме, а предварително, дори това да ми коства скъсани нерви и излишни ядове. Поросто мисълта, че изоставам ме побърква. И то като се замислите какво да изоставам - домашните за четвъртък да не ги напиша в неделя - О, УЖАС!
Вярно е, че искам да си изградя навици да приключвам с всичко в неделя, защото искам да почна работа и няма да имам време, но все пак като почна, искам или не - ще ми се наложи. Така или иначе ядовете дето си ги навлякох на главата само защото не вървя по план, с нищо не ми помогнаха, а напротив...
Така че засега реших да я давам по-спокойно.
P.S.:Това естествено е предпоследно решение, щото ей сега ще изтрия всичко и ще ви напиша колко съм зле с материала и т.н. И то няма да е защото не съм убедена в това. Просто неслучайно съм НеДа и съм зодия близнаци. Колкото и да не вярвам в тези неща, с друго не си обяснявам промяната на мнението ми, при това не просто като каприз, а винаги съм напълно убедена в себе си. Побъркана работа...
неделя, 25 март 2007 г.
Настроения
Мразя като съм в такова ностроение. Нищо не ми се прави. От два дни с каквото се захвана не ми се получава. Някакъв антикъсмет е с мен навсякъде. Няма да изреждам, ама да започнем с напълно провалените планове за разходка до Рилски манастир, да минем през безрезултатното търсене на ОНЗИ магазин и приключим с напълно зарязаното учене, с което трябваше да се занимавам цял следобед. Този цял следобед се съсредоточи в 2 часа, напълно недостатъчни естествено.
Недито седи и чете блогове наред. Ама наред като ви кажа, от първи до последен пост (е, с малко пропуски, че иначе и цял ден нямаше да ми стигне. Ванка, много време ми загуби, нямаш срам, вземи си поука от Ивчо и Рали..хм, макар че те просто от по-скоро са ги почнали). Дори мисълта ми не върви като хората. Така, де, тя не е човек, ама... разбрахте ме.
Поне с Яската се позабавлявахме докато обикаляхме като баби да търсим къде доматите са по-евтини ;) :))))
Сега слушам музика и се опитвам наново да се съсредоточа, щото иначе през седмицата ще ми се отели вола. То натам вървят нещата, де, ама айде...
Казах си, оплаках се, толкоз от мен
А, и още нещо:
НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТАКИВА НАСТРОЕНИЯ! Още 1 седмица само да потрая и ще се "размажа" десетте дни великденска.
Недито седи и чете блогове наред. Ама наред като ви кажа, от първи до последен пост (е, с малко пропуски, че иначе и цял ден нямаше да ми стигне. Ванка, много време ми загуби, нямаш срам, вземи си поука от Ивчо и Рали..хм, макар че те просто от по-скоро са ги почнали). Дори мисълта ми не върви като хората. Така, де, тя не е човек, ама... разбрахте ме.
Поне с Яската се позабавлявахме докато обикаляхме като баби да търсим къде доматите са по-евтини ;) :))))
Сега слушам музика и се опитвам наново да се съсредоточа, щото иначе през седмицата ще ми се отели вола. То натам вървят нещата, де, ама айде...
Казах си, оплаках се, толкоз от мен
А, и още нещо:
НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТАКИВА НАСТРОЕНИЯ! Още 1 седмица само да потрая и ще се "размажа" десетте дни великденска.
сряда, 21 март 2007 г.
:(
Ама къде ни е бурятаааа :(
Сега ще трябва да ходя на лекции!
Измамно време. Само ме заблуждава да си мисля,че е 7, а то 9:30, на всичкото отгоре... а, вятъра се е усилил :)))) Беше 1, сега е 3m/s, да вземем да бутаме дружно, а :)
НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ВЯТЪРА!
Сега ще трябва да ходя на лекции!
Измамно време. Само ме заблуждава да си мисля,че е 7, а то 9:30, на всичкото отгоре... а, вятъра се е усилил :)))) Беше 1, сега е 3m/s, да вземем да бутаме дружно, а :)
НАЦИОНАЛНА КАМПАНИЯ ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ВЯТЪРА!
неделя, 18 март 2007 г.
Пояснение
Това долното е резултат от почти цял ден учене и търсене на йероглифи. Трябваше да ме избие нанякъде, нищо лично :)
P.S.: Днес ме чака същото, ама на примоция. Безплатно получавам съчинение и курсовИ ;) Ще ме познаете по бялата риза с необикновено дълги ръкави
P.S.: Днес ме чака същото, ама на примоция. Безплатно получавам съчинение и курсовИ ;) Ще ме познаете по бялата риза с необикновено дълги ръкави
събота, 17 март 2007 г.
Изпитание
Блъскаше с всичка сила металните решетки, викаше, плачеше, молеше. Те така и не се отваряха. Питаше се какво толкова е направил, защо го затвориха в тази клетка. Те го водеха някъде. Водеха го извън дома му, извън единственото място, където се чувстваше наистина защитен и спокоен. Водеха го в неизвестността...
Протегна се, за да докосне момчето, което беше най-близо до клетката, нека го погледне за миг само, за един единствен миг. Не успя. Чувстваше се така предаден и безпомощен, така огорчен и наранен, че искаше да заплаче с глас. Съзнанието му беше толкова объркано и пълно с въпроси без отговори!
Продължаваше да се блъска в стените, току-виж поддали...надеждата умира последна...
- Виж го как се блъска!
- Не можем да направим нищо. Опитаме ли се да го спрем, ще избяга.
- Уф, още малко остана...
Гледките се сменяха толкова бързо, че той не можеше да ги осмисли. Сетивата му бяха изострени до болка, но единственото, което успяваше да различи бяха неясни цветове... Да, и онова ужасно бучене, което сякаш взривяваше мозъка му. Опита се да се успокои, да диша бавно и равномерно, да си втълпи, че всичко е наред, само не трябва да губи вяра... просто не беше реално! Ами да, сигурно сънуваше, както онзи кошмар, в който тичаше с последни сили, а някакви уродливи същества го гонеха и на всяка крачка си мислеше, че ще го докопат.
Дотук с успокоението.
Помисли си, че кошмарът се сбъдва, че ей сега ще го пуснат и ще го накарат да тича пред убйиците. Сигурно си въобразяваше...Дано всичко да е плод на въображението му..
- Не е ли на следващата пряка? Ще ме побърка!
- Да.. не...май обърках пътя...
- КАКВО?! Нали и друг път си ходил!
- Да, само дето тогава караше баща ми....
- Чудесно...И сега?
- Ами ще питаме.
- Знаеш ли името на улицата?
- Не. Ще питам по фамилия.
- Ей там – оня с кучето, той може да знае.
- Така, каза да се върнем до бензиностанцията и от там да карам към новата банка. Падало се точно на гърба й. Ето защо съм се объркал – банката е нова, като ходих имаше някакъв дребен магазин.
- Добре, добре, карай само.
Тръгнаха да се връщат, може би го водеха обратно вкъщи. Сигурно са искали да го сплашат. Ужасни са! Само защото се сби с ония натрапник! Ама как го наби само, а гадът не можа да го докосне! Е, като изключим огромната рана, едва не засегнала окото, която между другото ужасно болеше... После преди да успее да се обърне го хванаха и го натикаха в тази мизерна клетка... Подяволите, пак размазаните цветове. Почна да му се вие свят. Дали наистина се връщаха?
Отпусна се омаломощен в най-далечния край на клетката и затвори очи. Дишаше тежко, чуваше лудия бяг на сърцето си. Може би по-добре наистина да го пуснат сред онези същества, поне щеше да бяга, да се движи. Поне имаше надежда да се спаси... не като в тази клетка
Бученето почна да намалява и постепенно заглъхна. Сърцето му напираше да излезе през ушите. Предпазливо отвори очи и погледна навън. Както се и опасяваше – не беше пред дома си. Настръхна.
Момчето отвори предпазливо вратата. Той се нахвърли с всички сили отгоре му. Поне за последно да им покаже кой е! Бореше се както никога досега. Всяко мускулче на тялото му действаше с единствената цел да ранява, да унищожава, ако трябва.
Хвърлиха нещо върху него. Опита се да се бори и с него, но изтощен от пътя и от кратката, но ожесточена борба, омаломощен от неизвестността, реши да не се опитва със сила да се измъкне. Остана нащрек, за да може да използва и най-малката възможност да се измъкне някак си.
Махнаха покривалото. Никакъв шанс – четири ръце го държаха толкова здраво, че не можеше и да си помисли да помръдне.Повалиха го, отвориха му устата и започнаха да се ровят. КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ ТЪРСЕХА ТАМ?!
...Отчаян опит да се измъкне... неуспешен естествено...
Не помнеше колко време го измъчваха, дърпаха го, натискаха го към масата, викаха някакви неразбираеми думи, бъркаха в раната...
После дойде бодването... Толкова кратко и почти неразличимо...
А после – чуваше ги все по-глухо и неясно, образите им станаха толкова замъглени, че вече не можеше да ги разпознае. Сърцето му биеше все по-бавно, очите му се затваряха сами.
Бореше се с всичко това, опитваше се да впрегне всичката си воля и енергия, за да не им позволи.. да не им позволи какво? Да не позволи на кого?
Бавно се отпусна в ръцете им....
***
Глухи
шумове,
неясни образи...
Сърцето му запрепуска...
Борбата започна отново. Часове наред се мъчеше да се съвземе, не знаеше къде е, с кого е. Усещаше, че вече никой не го държи, но усещаше и присъствието им. Опита се да се изправи на крака, но рухна още преди да се задържи и секунда. ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ИЗПРАВИ! Те го притиснаха и не го оставиха да прави повече опити.
Подмокри се... подяволите....
Почна да ги различава. Надвесени над него, говореха тихо и се споглеждаха.
- Досега трябваше вече да е на крака.
- Колко часа минаха?
- 6.
- Да се обадим.
- Никъде няма да звъните!
Някой се опита да го докосне, каква отврат, та той искаше да им смъкне кожата! Само ако можеше да си възвърне рефлексите...
Заспа.
- Диша ли?
- Диша.
- Спа през цялата нощ. Вече е 7 сутринта. Трябваше да е станал.
Почуства се странно свеж, макар все още малко замаян.
Подуши приятната миризма на прясна риба.
Отвори очи.
Бяха около него, а той... ВКЪЩИ!
Скочи бързо на крака, олюля се, спря за миг, погледна ги изпепеляващо. След това мълчаливо, бавно и, доколкото е възможно, с достойнство се запъти към кухнята – беше дяволски гладен.
Удържа цял ден да се сърди, но беше толкова щстатлив и доволен, че отново си е вкъщи, че не можа да издържи, вечерта се присламчи до жената и кротко замърка.
Протегна се, за да докосне момчето, което беше най-близо до клетката, нека го погледне за миг само, за един единствен миг. Не успя. Чувстваше се така предаден и безпомощен, така огорчен и наранен, че искаше да заплаче с глас. Съзнанието му беше толкова объркано и пълно с въпроси без отговори!
Продължаваше да се блъска в стените, току-виж поддали...надеждата умира последна...
- Виж го как се блъска!
- Не можем да направим нищо. Опитаме ли се да го спрем, ще избяга.
- Уф, още малко остана...
Гледките се сменяха толкова бързо, че той не можеше да ги осмисли. Сетивата му бяха изострени до болка, но единственото, което успяваше да различи бяха неясни цветове... Да, и онова ужасно бучене, което сякаш взривяваше мозъка му. Опита се да се успокои, да диша бавно и равномерно, да си втълпи, че всичко е наред, само не трябва да губи вяра... просто не беше реално! Ами да, сигурно сънуваше, както онзи кошмар, в който тичаше с последни сили, а някакви уродливи същества го гонеха и на всяка крачка си мислеше, че ще го докопат.
Дотук с успокоението.
Помисли си, че кошмарът се сбъдва, че ей сега ще го пуснат и ще го накарат да тича пред убйиците. Сигурно си въобразяваше...Дано всичко да е плод на въображението му..
- Не е ли на следващата пряка? Ще ме побърка!
- Да.. не...май обърках пътя...
- КАКВО?! Нали и друг път си ходил!
- Да, само дето тогава караше баща ми....
- Чудесно...И сега?
- Ами ще питаме.
- Знаеш ли името на улицата?
- Не. Ще питам по фамилия.
- Ей там – оня с кучето, той може да знае.
- Така, каза да се върнем до бензиностанцията и от там да карам към новата банка. Падало се точно на гърба й. Ето защо съм се объркал – банката е нова, като ходих имаше някакъв дребен магазин.
- Добре, добре, карай само.
Тръгнаха да се връщат, може би го водеха обратно вкъщи. Сигурно са искали да го сплашат. Ужасни са! Само защото се сби с ония натрапник! Ама как го наби само, а гадът не можа да го докосне! Е, като изключим огромната рана, едва не засегнала окото, която между другото ужасно болеше... После преди да успее да се обърне го хванаха и го натикаха в тази мизерна клетка... Подяволите, пак размазаните цветове. Почна да му се вие свят. Дали наистина се връщаха?
Отпусна се омаломощен в най-далечния край на клетката и затвори очи. Дишаше тежко, чуваше лудия бяг на сърцето си. Може би по-добре наистина да го пуснат сред онези същества, поне щеше да бяга, да се движи. Поне имаше надежда да се спаси... не като в тази клетка
Бученето почна да намалява и постепенно заглъхна. Сърцето му напираше да излезе през ушите. Предпазливо отвори очи и погледна навън. Както се и опасяваше – не беше пред дома си. Настръхна.
Момчето отвори предпазливо вратата. Той се нахвърли с всички сили отгоре му. Поне за последно да им покаже кой е! Бореше се както никога досега. Всяко мускулче на тялото му действаше с единствената цел да ранява, да унищожава, ако трябва.
Хвърлиха нещо върху него. Опита се да се бори и с него, но изтощен от пътя и от кратката, но ожесточена борба, омаломощен от неизвестността, реши да не се опитва със сила да се измъкне. Остана нащрек, за да може да използва и най-малката възможност да се измъкне някак си.
Махнаха покривалото. Никакъв шанс – четири ръце го държаха толкова здраво, че не можеше и да си помисли да помръдне.Повалиха го, отвориха му устата и започнаха да се ровят. КАКВО ПОДЯВОЛИТЕ ТЪРСЕХА ТАМ?!
...Отчаян опит да се измъкне... неуспешен естествено...
Не помнеше колко време го измъчваха, дърпаха го, натискаха го към масата, викаха някакви неразбираеми думи, бъркаха в раната...
После дойде бодването... Толкова кратко и почти неразличимо...
А после – чуваше ги все по-глухо и неясно, образите им станаха толкова замъглени, че вече не можеше да ги разпознае. Сърцето му биеше все по-бавно, очите му се затваряха сами.
Бореше се с всичко това, опитваше се да впрегне всичката си воля и енергия, за да не им позволи.. да не им позволи какво? Да не позволи на кого?
Бавно се отпусна в ръцете им....
***
Глухи
шумове,
неясни образи...
Сърцето му запрепуска...
Борбата започна отново. Часове наред се мъчеше да се съвземе, не знаеше къде е, с кого е. Усещаше, че вече никой не го държи, но усещаше и присъствието им. Опита се да се изправи на крака, но рухна още преди да се задържи и секунда. ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ИЗПРАВИ! Те го притиснаха и не го оставиха да прави повече опити.
Подмокри се... подяволите....
Почна да ги различава. Надвесени над него, говореха тихо и се споглеждаха.
- Досега трябваше вече да е на крака.
- Колко часа минаха?
- 6.
- Да се обадим.
- Никъде няма да звъните!
Някой се опита да го докосне, каква отврат, та той искаше да им смъкне кожата! Само ако можеше да си възвърне рефлексите...
Заспа.
- Диша ли?
- Диша.
- Спа през цялата нощ. Вече е 7 сутринта. Трябваше да е станал.
Почуства се странно свеж, макар все още малко замаян.
Подуши приятната миризма на прясна риба.
Отвори очи.
Бяха около него, а той... ВКЪЩИ!
Скочи бързо на крака, олюля се, спря за миг, погледна ги изпепеляващо. След това мълчаливо, бавно и, доколкото е възможно, с достойнство се запъти към кухнята – беше дяволски гладен.
Удържа цял ден да се сърди, но беше толкова щстатлив и доволен, че отново си е вкъщи, че не можа да издържи, вечерта се присламчи до жената и кротко замърка.
събота, 10 март 2007 г.
Здрасти!
Поради изолацията, в която съвсем не умишлено попаднах и прекъснах почти всякакви връзки (освен едното "здрасти" и "чао" и случайните срещи), реших да си направя такова чудо. Поне да знаете дали съм жива или не.
От сега да си кажа, че не гарантирам редовно "постване". Имайки предвид едно подобно начинание преди време - проверявайте през месец - два ;)
Това от мен :)
До скоро (което е доста разтегливо понятие както знаете)
От сега да си кажа, че не гарантирам редовно "постване". Имайки предвид едно подобно начинание преди време - проверявайте през месец - два ;)
Това от мен :)
До скоро (което е доста разтегливо понятие както знаете)
Абонамент за:
Публикации (Atom)